Тих крясък

Покрусена аз умирам,

с нокти кожа съдирам,

очи прозрели изваждам,

сърце страдално пробождам.

Лишен от красота век,

лишен от доброта мироглед.

Напускам, не ми понася!

Напускам, защото не ми изнася.

Стиха спасява, но знай,

че все пак всичко има край

и когато римата замре,

тишината ще ме отнесе.

Еднакви чеда преминават,

сляпо нищо не осъзнават,

мълчаливо подминават деня,

докато мълчаливо аз крещя.

Покрусена аз умирам,

да, точно теб визирам!

И ти слепец си, погледни,

виж, за да не умреш и ти...

Отказ

Стоя аз затворена

в клетка отворена,

изхода виждам,

към него прииждам.

Голяма вреда,

малка загуба.

Клетка - спасение,

изход - творение.

Спомени изоставени,

навици забравени,

една нова ера

аз ще намеря.

Момента липсва,

воля изисква,

епоха оставям,

нова създавам!

Любов

Какво е това?

Ума да тлее неразумно,

очите да шарят безумно,

сърцето да бие шумно!

Какво е това?

Думи да нямаш,

душа да си даваш,

внезапно да полудяваш!

Какво е това?

Да запазваш всеки миг,

да умираш за този лик,

раздялата да бъде подвиг!

Какво е това

и как така умее

докато в мен живее

живота ми да владее?

Творчество

Лилава магия скрита,

червена жизненост впита,

синя радост в душата,

непозната прелест крилата

само чакат да ги отключиш

и нови светове да получиш.

Дарба отгоре дадена,

но тъй сляпо изоставена,

към нея посегнеш ли ти,

успокой се и се приготви,

защото после няма да заспиш,

започнеш ли веднъж да твориш.

Лилава магия открита,

синя жизненост впита,

червена радост в душата,

позната прелест крилата

вилнеят, понеже ги отключи

и нови светове получи.

Uniformity

The words that I say

are coded in my DNA.

No matter what I pray,

today is the same as yesterday.

Мъртва прах

Сред полето се разхождам безцелно,

всеки ден все по-лежерно.

Измежду цветята трън намирам,

заради него в спомени замирам:

Как веднъж полето аз подминах,

погледнах сляпо и си заминах,

как съжалявах за тази грешка,

че оставих го за една забежка.

Толкова ново, а толкова познато,

от ден на ден все по-легато.

Мирна война в душата,

бурни вълнения в сърцата.

Красота в полето искам да садя,

уют и вечност да градя.

Полето мой дом искам да направя,

улицата студена да забравя.

Със смях и сълзи нови класове,

няма нужда от други светове,

защото тук, в мен е полето

и то храни ми сърцето.

Тъй внимавам да не настъпя,

грешно пак да не постъпя,

класовете никога да не умрат,

краищата на полето да не се съзрат.

Едно парче земя безкрайно,

едно чувство, завинаги трайно,

едно прелестно поле,

събрано в голятомо сърце!

Спонтанност

Искам времето да спре

и всичко да остане такова, каквото е.

Искам пясъчният часовник да се обърне

и миналото назад да върне.

Искам щастието да ми е познато,

искам детството да остане свято.

Искам радостите да се повторят,

вратите към кошмарите да се затворят.

Бяло знаме

О, смъртни, не идвайте при мен,

аз избрах самотата в този ден.

Душите нека бъдат моя компания,

далеч от човешките занимания.

Разума изключен, сърцето цяло,

духа включен, тялото вяло.

Вън от суетата на плътта,

в спокойствието на нощта.

Безвремие нека ме обгърне,

в самодива да ме превърне.

Тленните дни да се преброят,

блатните вопли да се забранят.

Защо да понасям реалността,

вместо да приема прелестта

на едно вълшебно въображение,

без тъги и оскърбление?

Защо да ходя по земята?

Защо не разперя крилата?

Над повърхността да полетя,

нови светове да сътворя.

С думи времето не пилея,

мелодия красна ще запея.

Музиката се крие в тишината,

цветовете са във тъмнината.

Плътта е проста, загърби я!

Душата чиста, прегърни я!

Магията е визуализация,

пречи таз цивилизация!

Жестокостта ме потресава,

глупостта ме отвръщара!

Съвършенството няма да се приключи,

ако всичко човешко не се изключи!

Зимен дворец

Леки снежинки ефирно летят,

падат на кожата ми и не се разтапят,

като пеперуди тихо прахтят,

сърцето ми във сън потапят.

В ледения дом бестящи искри,

да ги съзерцаваш и да не разбереш,

топлината нож в гърба ми заби,

леда го излекува без да го спреш.

Студа нежен като любовник,

обгърнал силно душата ми,

сковал предан като бунтовник,

здраво държи ръката ми.

В този храм на хармонията,

вечно тъй недосегаем,

звучи кристална симфонията

за всичко, което желаем.

Fear Of The Unknown

How far can I be pushed towards this,

to stare upon the scary black abyss,

not knowing what details do I miss?

This darkness and fear give me no bliss.

Even when they lighten up the trap,

they put more worries in my lap.

The abyss is deep, I can not wrap

my thoughts in silent peaceful nap.

Don't know how to cope with these stuff,

doomed always to know but never enough,

always to drown in the deep slough,

always to sound like I joke and bluff.

Gothic

Through the graves a ghost -

steps softly as a shadow,

thoughts quietly engrossed,

thoughts no one can foreshadow.

Gracefully so thin and fragile,

her body filled with lust,

the mind secretly agile,

sings like angel dust.

Snow white her milky skin,

velvet of pale perfection,

her beauty's never been

joined to any collection.

Walking in a dress of black foam,

lace and silk in great details,

black reigns in her inner home,

so dark that your mind sails.

Slowly moving her hair,

light ethereal cotton,

only the indolent air

curls the lonely forgotten.

Such mystery around her,

a world enigmatic and dark,

no one tries to reveal the blur,

to see the unseen spark.

Египтянка

Тъмната й кожа златиста

за миг оживя пред мен,

видях я студена и лъчиста,

съвършена ден след ден.

Очите тъмни без искра,

погледа тих и мрачен,

миглите - струни на лира,

грима черен и вечен.

Косата, дълга и мека,

вее се от топлите ветрове,

черна пелерина лека,

никакви бели снегове

Скъпоценни камъни по нея,

символика в накити скрита,

с нисък глас ще запея

за божествеността в нея впита.

Слаба и грациозна,

стъпва като самодива,

властна и мистериозна,

кралицата красива.

Autumn

Don't miss it!

Special people must be kept for as long as you can,

you must learn to recognize them, learn how to scan.

Be careful who you ignore, who you thoughtlessly ban,

because if he's special you'll lose him and then

you will regret you've missed a precious man.

You can never try eating from the sweetest flan,

If you end everything before it even began!

Надежда

Горчиви сълзи безспир

не ми дават покой и мир,

болка, безсилие и ярост,

обезобразена младост.

Усещане за наближаващ крах,

разрушение, превръщащо ме в прах,

черна роза без бодли

торнадото ще усмири.

Мантия на силен магьосник,

безкраен реторичен въпросник,

никой не изважда тези ножове,

всички живеят в света лъжовен.

Отивам в съня при чудовището,

надявам се силно, но защо

след цялото търсене избяга от мен,

не ме покоси, остави ме в плен?

Раковина

Слушам нашите песни,

запомням ритмите лесни,

изплуват спомени забравени,

говорят думи изоставени.

Вятърът пращи в лицето ми,

стари образи в сърцето ми,

сама сянката ще изгори,

ако другата не се присъедини.

Лични мигове от океана,

радост и болка разпиляна,

от водата погледа се замъгли

и остави всичко настрани.

Гмуркам се без въздух да поема,

без малко живот с мен да взема,

защото моят живот е във водата,

в миговете със агония крилата.

Разравям бавно мокрия пясък,

защото не се чува моя крясък,

намирам кристал в дълбините,

с него пиша по равнините.

Загубена пътека

Чувам гласа ти някъде зад мен,

провлачват се часовете ден след ден,

забрави ме ти, остави ме сама,

тръгна си без да оставиш следа.

Кога ще се върнеш ти обратно?

Ще ме оставиш ли загубена безвъзвратно?

Не те усещам някъде наблизо.

Усещаш ли ти моя призив?

Без теб изпадам във забрава,

живота ми напуска всякаква забава,

какво объркване в моето съзнание,

липса на нов чар и обаяние.

Не знам вече как да те върна,

как тъгата в радост да превърна,

стихове отправям аз към теб, любима моя,

силно се надявам ти да чуеш воя,

призовавам те пак да ме поведеш,

искам на мен пак да се отдадеш.

Липсва ми блясъка и цветовете,

липсват ми надеждата и световете,

няма я увереността и мечтата

за топли ветрове във косата,

върни ми всичко това и ме събуди,

от този мрачен сън ти ме върни.

На теб разчитам, теб те моля,

викам те аз като Неволя,

помогни ми пак решетата да разбивам,

научи ме как цветята да поливам,

твърде дълго спа под снега студен,

внушавайки си, че за това е роден.

Нека ръката ми искри да пали,

нека дъха ми да фучи като хали,

всичко, само в мен да се вселиш,

в сърцето ми да се внедриш.

Физическа магия

Шарки, изпълващи пронстранството вяло,

светлини, разкъсващи платното бяло,

малка четка рисува със следи блестящи,

дребни ноти извисяват тонове искрящи.

Бледа сянка пие от бокала

и се превръща в мощна хала.

Ритъмът, който около тебе вие,

е ритъмът, с който сърцето ти бие,

живи стъпки навсякъде се чуват,

завладяни енергии бързо бушуват,

стихиите в нас са се вселили,

боговете в нас са се превъплатили!

Още едно разрушение

Един човек губя, друг се завръща,

болката във друга болка се превръща,

сълзите сухи напират в очите мои,

тежък камък паднал на гърдите свои.

Защо съм се превърнала в такова олицетворение

на слабостта с мрачно, тъмно вдъхновение?

Гледа към мен сега, но не ме вижда,

вълна от ярост и злоба към мен приижда,

гняв от нежелана, разкъсваща безпомощност,

приятелство, лишено от всякаква безкористност.

Мразя ви! Мразя вашето лицемерие!

Мразя тъпотата ви в това безвремие!

Мразя чудовището, което отвътре ме изяжда,

не понасям пламъците, които ме прояждат.

До каква степен успя да ме ядосаш ти,

за да може каменното ми спокойствие да отлети

и да бъде заместено от тази яростна проказа,

от този вирус, който хората наричат омраза.

Няма ли най-после всички деца да порастнат?

Няма ли глупавите драми те да надраснат?

Как боли да се довериш и да те предадат,

как боли да те използват и подведат,

как боли сърцето ти да изтръгнат,

преди дори да си го дал, с него да си тръгнат.

Hesitations

Maybe I can not write,

maybe I can feel despite,

maybe my soul is not clean,

but you'll never know what I mean!

Maybe I can't see more than you,

I don't have the right to sue,

maybe it's all just in my mind,

but that is for nobody to find!

Maybe your reality is a lie,

maybe you should look, not deny,

maybe there is more than it appears,

and you can't touch what interferes...

Едно несвързано стихотворение

Защо хората се плашат от самотата?

Аз мисля, че е приятна, разкрива светата

чистота и хармония на човешкото съзнание,

разкрива перфектността на едно срутено здание,

на един лабиринт без правилни и грешни пътища,

изпълнен с черни дупки и погубващи свалчища...

Огледална повърхност без нито една пукнатина,

пълно съвършенство, бяла заслепяваща светлина.

Бяла, защото съдържа всички цветове,

чистота и Хармония тихо те манипулира и зове,

но не само бялото е всичко, опозицията черно

смесица е също, следва ме досадно и верно,

но не е смесица в перфектните пропорции,

поглъща те мощно, не виждаш изход. Зорко ли

те следва и не те пуска да си тръгнеш,

не ти дава на природата си гръб да обърнеш?

Както червеното се слива със синьо в индиго,

така плътта се сля с духа и унищожи го.

Както жълтото представлява емоционалността,

така символично можем да приемем бременността,

защото всеки носи своето непоносимо бреме,

просто някои не осъзнават даровете на своето племе.

Трябва да пазим тези дарове на наследствеността,

най-ценното, което имаме в нашата душа,

не се отричай от нея, от своята природа!

Ако имах глас щях да викам, но не мога,

затова чуй моя безсилен, прозрачен шепот.

Почувствай самотата с недоловимия ѝ тропот,

не се плаши от нея, тя е твоето огледало,

ти решаваш дали ще има пукнатина в отражението заспало...

Когато говориш, думите ти имат ли смисъл?

Или устните предотвратяват вкуса кисел,

който се появява, когато настъпи гробна тишина,

когато се спусне брилянтната черна пелена,

която тихо ме е обгърнала, нежно ме обвива,

със забрава и горчива сладост ме облива.

Нямам вече енергия на хората да помагам,

и да искам, не мога, само отрицателни мисли слагам.

Преди бях толкова всеотдайна, обичах да давам,

сега нямам сили, не мога, само им пожелавам

да не станат като мен, толкова изхабена,

до някаква крайност, прекалено уморена,

без желание да живея, да дишам и да пея,

без да мога да си спомня какво по дяволите умея,

без да тактувам когато пусна жива песен,

без да се опитвам да я запомня, ако ритъмът е лесен,

само стихотворенията ми останаха до мен,

само това мога да правя ден за ден.

Този Всевишния, толкова ли не вижда?

Който и да е Той, човечеството обижда.

Защо не взима крайно изтощените души?

Може би защото няма усет, очи, устни и уши.

Дори след като завърша стихотворение се чувствам толкова празна,

всякаш мислите ми са заграбени от светлината безобразна...

Цели изречения на късите редове,

думи, пътуващи към великите богове,

само те да слушат за моите вопли скръбни,

смъртните не заслужават да чуват времената трудни!

И да ги чуят, няма да ги разберат и осъзнаят,

най-много да им се присмеят и да забравят...

Едно сбогом

Тя почива там, толкова прекрасна,

кожата й тъй бяла, устните страстни,

лежи и в светлината се взира,

слуша в тишината как плътта умира.

Всичката тъга събрана в нейните очи,

тънките й пръсти оставят кървави следи,

огън разпрострял се в нейната коса червена,

тази красота, така жестоко поземлена.

Става, изправя тя снагата млада,

копринена одежда покрива талията слаба,

толкова крехка, сякаш ще се скърши,

ще падне грациозно и дните ще довърши.

Красиво привидение в бяло,

скрита мъст, движения вяли,

бавно върви през мъглата,

търси душа в светлината.

О, призрак, престраши се, ела!

Прободи ме с твоята стрела,

спри да ме държиш в неведение,

разкрий се, дай ми прозрение.

Мрака вече не ме задоволява,

той ме преследва, не ми прощава.

Как да излезна от скръбта задгробна,

ако не съм напълно свободна?

Какво се крие зад твоята маска,

жестоко наказание от нежна ласка?

Разкрий се, искам да те зърна,

искам на словата да отвърнеш.

Виждам, почваш да се приближаваш,

шепнеш приказки и обещаваш,

лъжи и истини редиш в забрава,

за теб съм просто една забава.

Твоето крило хора не подслонява,

само интригува и духа им сломява.

Красиво привидение в бяло

върви сред гробището заспало,

но краката й не докосват земята,

само въздух има под стъпалата,

дългата рокля след нея се влачи,

за нея дори нощта ще се разплаче.

Дали нощта идва по нейната воля?

Страх ме е да питам, дори да помоля.

Едно време щях да падна на колене,

но Жар-птица дойде и искра засне.

Ето сега твойто бяло се променя,

цветове ярки и пъстри го сменят,

цветове, в които искам да се удавя,

да се потопя и всичко да забравя,

бялата коприна в искряща прелест се превръща,

този разкош ме привлича и обгръща.

Сега знам, че не искам да се разкриваш,

ти си илюзия, ти ме приспиваш,

ти си фантазията, която нощем създавам,

чиято прелест алчно искам да притежавам,

към теб се стремя, моят идеал,

винаги далеч, покрита с воал.

Постоянна да беше, твойте промени,

вече не ми понасят, убиват мене.

Ето, стигна ти до мен, любима,

хвани ме за ръката, поведи ме.

Аз съм твоя, ти си моя, ние сме едно!

Пъстри през гробовете вървим объркано,

но ето, че и статуите се размиват,

време беше, изчезват и се разкриват.

Отиваме там, където принадлежим,

където скръбта ние ще захвърлим,

в балната зала къпем се в блясък,

кулминация, прекъсната от крясък.

Върни се, не си тръгвай!

Сърцето ми не изтръгвай.

Стой при мен, не си отивай,

беше тъй прекрасно, не умирай!

Удавих се за миг, но изплувах,

душата ми като болест върлува.

Тръгваш си ти, за да те последвам,

да не се предавам, идеала да преследвам.

Как мирна и спокойна изглеждаше преди,

лежеше тихо, оставяше кървави следи,

сега оставяш ти надежда,

оплетена от бляскава прежда.

Как да не последвам тази светлина,

като мисля само за бързина -

бързо да препускам аз след теб,

да те следвам винаги навред?

Аз съм твоя, ти не си моя, но ние сме едно!

Аз те следвам и желая, правиш ми добро.

Само едно научих из тази какафония,

любима моя, твоето име е Хармония!