Ах, вие сте толкова прости!
Пропити с глупост до вашите кости,
пропит е с баналност вашият живот,
не гледате вий към светлия небосвод.
Защо ми се налага с вас да пребивавам?
Защо аз глупостта ви осъзнавам?
Надарена ли съм, или проклета,
че празнота да виждам съм заклета?
Нечий грях ли аз изкупувам,
че в немирието не мога да мирувам?
Кой се е подиграл така с мен,
да страдам аз всеки ден?
Възможно ли е да сте толкова слепи?
Защо от вас красотите са взети?
Къде е вашата хуманност?
Внушена ви е плашеща измамност,
че сте по-висши, по-зрели,
че птиците за вас са пели,
докато всъщност сте грубо ограничени,
нисши, жестоки, от осезание лишени!
Вие от нищо не се интересувате,
никога нищо не бленувате,
вие подминавате живота ей така,
без да вкусите от неговата красота,
мислейки си, че всичко сте видели,
мислейки си, че песента си сте изпели,
докато всъщност гласа ви грозно грачи,
е, аз не искам заради вас да плача!
