Защо хората се плашат от самотата?
Аз мисля, че е приятна, разкрива светата
чистота и хармония на човешкото съзнание,
разкрива перфектността на едно срутено здание,
на един лабиринт без правилни и грешни пътища,
изпълнен с черни дупки и погубващи свалчища...
Огледална повърхност без нито една пукнатина,
пълно съвършенство, бяла заслепяваща светлина.
Бяла, защото съдържа всички цветове,
чистота и Хармония тихо те манипулира и зове,
но не само бялото е всичко, опозицията черно
смесица е също, следва ме досадно и верно,
но не е смесица в перфектните пропорции,
поглъща те мощно, не виждаш изход. Зорко ли
те следва и не те пуска да си тръгнеш,
не ти дава на природата си гръб да обърнеш?
Както червеното се слива със синьо в индиго,
така плътта се сля с духа и унищожи го.
Както жълтото представлява емоционалността,
така символично можем да приемем бременността,
защото всеки носи своето непоносимо бреме,
просто някои не осъзнават даровете на своето племе.
Трябва да пазим тези дарове на наследствеността,
най-ценното, което имаме в нашата душа,
не се отричай от нея, от своята природа!
Ако имах глас щях да викам, но не мога,
затова чуй моя безсилен, прозрачен шепот.
Почувствай самотата с недоловимия ѝ тропот,
не се плаши от нея, тя е твоето огледало,
ти решаваш дали ще има пукнатина в отражението заспало...
Когато говориш, думите ти имат ли смисъл?
Или устните предотвратяват вкуса кисел,
който се появява, когато настъпи гробна тишина,
когато се спусне брилянтната черна пелена,
която тихо ме е обгърнала, нежно ме обвива,
със забрава и горчива сладост ме облива.
Нямам вече енергия на хората да помагам,
и да искам, не мога, само отрицателни мисли слагам.
Преди бях толкова всеотдайна, обичах да давам,
сега нямам сили, не мога, само им пожелавам
да не станат като мен, толкова изхабена,
до някаква крайност, прекалено уморена,
без желание да живея, да дишам и да пея,
без да мога да си спомня какво по дяволите умея,
без да тактувам когато пусна жива песен,
без да се опитвам да я запомня, ако ритъмът е лесен,
само стихотворенията ми останаха до мен,
само това мога да правя ден за ден.
Този Всевишния, толкова ли не вижда?
Който и да е Той, човечеството обижда.
Защо не взима крайно изтощените души?
Може би защото няма усет, очи, устни и уши.
Дори след като завърша стихотворение се чувствам толкова празна,
всякаш мислите ми са заграбени от светлината безобразна...
Цели изречения на късите редове,
думи, пътуващи към великите богове,
само те да слушат за моите вопли скръбни,
смъртните не заслужават да чуват времената трудни!
И да ги чуят, няма да ги разберат и осъзнаят,
най-много да им се присмеят и да забравят...
