Тя почива там, толкова прекрасна,
кожата й тъй бяла, устните страстни,
лежи и в светлината се взира,
слуша в тишината как плътта умира.
Всичката тъга събрана в нейните очи,
тънките й пръсти оставят кървави следи,
огън разпрострял се в нейната коса червена,
тази красота, така жестоко поземлена.
Става, изправя тя снагата млада,
копринена одежда покрива талията слаба,
толкова крехка, сякаш ще се скърши,
ще падне грациозно и дните ще довърши.
Красиво привидение в бяло,
скрита мъст, движения вяли,
бавно върви през мъглата,
търси душа в светлината.
О, призрак, престраши се, ела!
Прободи ме с твоята стрела,
спри да ме държиш в неведение,
разкрий се, дай ми прозрение.
Мрака вече не ме задоволява,
той ме преследва, не ми прощава.
Как да излезна от скръбта задгробна,
ако не съм напълно свободна?
Какво се крие зад твоята маска,
жестоко наказание от нежна ласка?
Разкрий се, искам да те зърна,
искам на словата да отвърнеш.
Виждам, почваш да се приближаваш,
шепнеш приказки и обещаваш,
лъжи и истини редиш в забрава,
за теб съм просто една забава.
Твоето крило хора не подслонява,
само интригува и духа им сломява.
Красиво привидение в бяло
върви сред гробището заспало,
но краката й не докосват земята,
само въздух има под стъпалата,
дългата рокля след нея се влачи,
за нея дори нощта ще се разплаче.
Дали нощта идва по нейната воля?
Страх ме е да питам, дори да помоля.
Едно време щях да падна на колене,
но Жар-птица дойде и искра засне.
Ето сега твойто бяло се променя,
цветове ярки и пъстри го сменят,
цветове, в които искам да се удавя,
да се потопя и всичко да забравя,
бялата коприна в искряща прелест се превръща,
този разкош ме привлича и обгръща.
Сега знам, че не искам да се разкриваш,
ти си илюзия, ти ме приспиваш,
ти си фантазията, която нощем създавам,
чиято прелест алчно искам да притежавам,
към теб се стремя, моят идеал,
винаги далеч, покрита с воал.
Постоянна да беше, твойте промени,
вече не ми понасят, убиват мене.
Ето, стигна ти до мен, любима,
хвани ме за ръката, поведи ме.
Аз съм твоя, ти си моя, ние сме едно!
Пъстри през гробовете вървим объркано,
но ето, че и статуите се размиват,
време беше, изчезват и се разкриват.
Отиваме там, където принадлежим,
където скръбта ние ще захвърлим,
в балната зала къпем се в блясък,
кулминация, прекъсната от крясък.
Върни се, не си тръгвай!
Сърцето ми не изтръгвай.
Стой при мен, не си отивай,
беше тъй прекрасно, не умирай!
Удавих се за миг, но изплувах,
душата ми като болест върлува.
Тръгваш си ти, за да те последвам,
да не се предавам, идеала да преследвам.
Как мирна и спокойна изглеждаше преди,
лежеше тихо, оставяше кървави следи,
сега оставяш ти надежда,
оплетена от бляскава прежда.
Как да не последвам тази светлина,
като мисля само за бързина -
бързо да препускам аз след теб,
да те следвам винаги навред?
Аз съм твоя, ти не си моя, но ние сме едно!
Аз те следвам и желая, правиш ми добро.
Само едно научих из тази какафония,
любима моя, твоето име е Хармония!
