Загубена пътека

Чувам гласа ти някъде зад мен,

провлачват се часовете ден след ден,

забрави ме ти, остави ме сама,

тръгна си без да оставиш следа.

Кога ще се върнеш ти обратно?

Ще ме оставиш ли загубена безвъзвратно?

Не те усещам някъде наблизо.

Усещаш ли ти моя призив?

Без теб изпадам във забрава,

живота ми напуска всякаква забава,

какво объркване в моето съзнание,

липса на нов чар и обаяние.

Не знам вече как да те върна,

как тъгата в радост да превърна,

стихове отправям аз към теб, любима моя,

силно се надявам ти да чуеш воя,

призовавам те пак да ме поведеш,

искам на мен пак да се отдадеш.

Липсва ми блясъка и цветовете,

липсват ми надеждата и световете,

няма я увереността и мечтата

за топли ветрове във косата,

върни ми всичко това и ме събуди,

от този мрачен сън ти ме върни.

На теб разчитам, теб те моля,

викам те аз като Неволя,

помогни ми пак решетата да разбивам,

научи ме как цветята да поливам,

твърде дълго спа под снега студен,

внушавайки си, че за това е роден.

Нека ръката ми искри да пали,

нека дъха ми да фучи като хали,

всичко, само в мен да се вселиш,

в сърцето ми да се внедриш.

Физическа магия

Шарки, изпълващи пронстранството вяло,

светлини, разкъсващи платното бяло,

малка четка рисува със следи блестящи,

дребни ноти извисяват тонове искрящи.

Бледа сянка пие от бокала

и се превръща в мощна хала.

Ритъмът, който около тебе вие,

е ритъмът, с който сърцето ти бие,

живи стъпки навсякъде се чуват,

завладяни енергии бързо бушуват,

стихиите в нас са се вселили,

боговете в нас са се превъплатили!

Още едно разрушение

Един човек губя, друг се завръща,

болката във друга болка се превръща,

сълзите сухи напират в очите мои,

тежък камък паднал на гърдите свои.

Защо съм се превърнала в такова олицетворение

на слабостта с мрачно, тъмно вдъхновение?

Гледа към мен сега, но не ме вижда,

вълна от ярост и злоба към мен приижда,

гняв от нежелана, разкъсваща безпомощност,

приятелство, лишено от всякаква безкористност.

Мразя ви! Мразя вашето лицемерие!

Мразя тъпотата ви в това безвремие!

Мразя чудовището, което отвътре ме изяжда,

не понасям пламъците, които ме прояждат.

До каква степен успя да ме ядосаш ти,

за да може каменното ми спокойствие да отлети

и да бъде заместено от тази яростна проказа,

от този вирус, който хората наричат омраза.

Няма ли най-после всички деца да порастнат?

Няма ли глупавите драми те да надраснат?

Как боли да се довериш и да те предадат,

как боли да те използват и подведат,

как боли сърцето ти да изтръгнат,

преди дори да си го дал, с него да си тръгнат.

Hesitations

Maybe I can not write,

maybe I can feel despite,

maybe my soul is not clean,

but you'll never know what I mean!

Maybe I can't see more than you,

I don't have the right to sue,

maybe it's all just in my mind,

but that is for nobody to find!

Maybe your reality is a lie,

maybe you should look, not deny,

maybe there is more than it appears,

and you can't touch what interferes...

Едно несвързано стихотворение

Защо хората се плашат от самотата?

Аз мисля, че е приятна, разкрива светата

чистота и хармония на човешкото съзнание,

разкрива перфектността на едно срутено здание,

на един лабиринт без правилни и грешни пътища,

изпълнен с черни дупки и погубващи свалчища...

Огледална повърхност без нито една пукнатина,

пълно съвършенство, бяла заслепяваща светлина.

Бяла, защото съдържа всички цветове,

чистота и Хармония тихо те манипулира и зове,

но не само бялото е всичко, опозицията черно

смесица е също, следва ме досадно и верно,

но не е смесица в перфектните пропорции,

поглъща те мощно, не виждаш изход. Зорко ли

те следва и не те пуска да си тръгнеш,

не ти дава на природата си гръб да обърнеш?

Както червеното се слива със синьо в индиго,

така плътта се сля с духа и унищожи го.

Както жълтото представлява емоционалността,

така символично можем да приемем бременността,

защото всеки носи своето непоносимо бреме,

просто някои не осъзнават даровете на своето племе.

Трябва да пазим тези дарове на наследствеността,

най-ценното, което имаме в нашата душа,

не се отричай от нея, от своята природа!

Ако имах глас щях да викам, но не мога,

затова чуй моя безсилен, прозрачен шепот.

Почувствай самотата с недоловимия ѝ тропот,

не се плаши от нея, тя е твоето огледало,

ти решаваш дали ще има пукнатина в отражението заспало...

Когато говориш, думите ти имат ли смисъл?

Или устните предотвратяват вкуса кисел,

който се появява, когато настъпи гробна тишина,

когато се спусне брилянтната черна пелена,

която тихо ме е обгърнала, нежно ме обвива,

със забрава и горчива сладост ме облива.

Нямам вече енергия на хората да помагам,

и да искам, не мога, само отрицателни мисли слагам.

Преди бях толкова всеотдайна, обичах да давам,

сега нямам сили, не мога, само им пожелавам

да не станат като мен, толкова изхабена,

до някаква крайност, прекалено уморена,

без желание да живея, да дишам и да пея,

без да мога да си спомня какво по дяволите умея,

без да тактувам когато пусна жива песен,

без да се опитвам да я запомня, ако ритъмът е лесен,

само стихотворенията ми останаха до мен,

само това мога да правя ден за ден.

Този Всевишния, толкова ли не вижда?

Който и да е Той, човечеството обижда.

Защо не взима крайно изтощените души?

Може би защото няма усет, очи, устни и уши.

Дори след като завърша стихотворение се чувствам толкова празна,

всякаш мислите ми са заграбени от светлината безобразна...

Цели изречения на късите редове,

думи, пътуващи към великите богове,

само те да слушат за моите вопли скръбни,

смъртните не заслужават да чуват времената трудни!

И да ги чуят, няма да ги разберат и осъзнаят,

най-много да им се присмеят и да забравят...

Едно сбогом

Тя почива там, толкова прекрасна,

кожата й тъй бяла, устните страстни,

лежи и в светлината се взира,

слуша в тишината как плътта умира.

Всичката тъга събрана в нейните очи,

тънките й пръсти оставят кървави следи,

огън разпрострял се в нейната коса червена,

тази красота, така жестоко поземлена.

Става, изправя тя снагата млада,

копринена одежда покрива талията слаба,

толкова крехка, сякаш ще се скърши,

ще падне грациозно и дните ще довърши.

Красиво привидение в бяло,

скрита мъст, движения вяли,

бавно върви през мъглата,

търси душа в светлината.

О, призрак, престраши се, ела!

Прободи ме с твоята стрела,

спри да ме държиш в неведение,

разкрий се, дай ми прозрение.

Мрака вече не ме задоволява,

той ме преследва, не ми прощава.

Как да излезна от скръбта задгробна,

ако не съм напълно свободна?

Какво се крие зад твоята маска,

жестоко наказание от нежна ласка?

Разкрий се, искам да те зърна,

искам на словата да отвърнеш.

Виждам, почваш да се приближаваш,

шепнеш приказки и обещаваш,

лъжи и истини редиш в забрава,

за теб съм просто една забава.

Твоето крило хора не подслонява,

само интригува и духа им сломява.

Красиво привидение в бяло

върви сред гробището заспало,

но краката й не докосват земята,

само въздух има под стъпалата,

дългата рокля след нея се влачи,

за нея дори нощта ще се разплаче.

Дали нощта идва по нейната воля?

Страх ме е да питам, дори да помоля.

Едно време щях да падна на колене,

но Жар-птица дойде и искра засне.

Ето сега твойто бяло се променя,

цветове ярки и пъстри го сменят,

цветове, в които искам да се удавя,

да се потопя и всичко да забравя,

бялата коприна в искряща прелест се превръща,

този разкош ме привлича и обгръща.

Сега знам, че не искам да се разкриваш,

ти си илюзия, ти ме приспиваш,

ти си фантазията, която нощем създавам,

чиято прелест алчно искам да притежавам,

към теб се стремя, моят идеал,

винаги далеч, покрита с воал.

Постоянна да беше, твойте промени,

вече не ми понасят, убиват мене.

Ето, стигна ти до мен, любима,

хвани ме за ръката, поведи ме.

Аз съм твоя, ти си моя, ние сме едно!

Пъстри през гробовете вървим объркано,

но ето, че и статуите се размиват,

време беше, изчезват и се разкриват.

Отиваме там, където принадлежим,

където скръбта ние ще захвърлим,

в балната зала къпем се в блясък,

кулминация, прекъсната от крясък.

Върни се, не си тръгвай!

Сърцето ми не изтръгвай.

Стой при мен, не си отивай,

беше тъй прекрасно, не умирай!

Удавих се за миг, но изплувах,

душата ми като болест върлува.

Тръгваш си ти, за да те последвам,

да не се предавам, идеала да преследвам.

Как мирна и спокойна изглеждаше преди,

лежеше тихо, оставяше кървави следи,

сега оставяш ти надежда,

оплетена от бляскава прежда.

Как да не последвам тази светлина,

като мисля само за бързина -

бързо да препускам аз след теб,

да те следвам винаги навред?

Аз съм твоя, ти не си моя, но ние сме едно!

Аз те следвам и желая, правиш ми добро.

Само едно научих из тази какафония,

любима моя, твоето име е Хармония!

Feel

A little compulsion,

a major propulsion,

small drop of emulsion

can cause a delusion.

Only the expulsion

provokes a convulsion.

Just a conclusion

to bring an illusion

far from confusion,

needed transfusion,

coronary occlusion.

No more exclusion

fighting for collusion.