Един човек губя, друг се завръща,
болката във друга болка се превръща,
сълзите сухи напират в очите мои,
тежък камък паднал на гърдите свои.
Защо съм се превърнала в такова олицетворение
на слабостта с мрачно, тъмно вдъхновение?
Гледа към мен сега, но не ме вижда,
вълна от ярост и злоба към мен приижда,
гняв от нежелана, разкъсваща безпомощност,
приятелство, лишено от всякаква безкористност.
Мразя ви! Мразя вашето лицемерие!
Мразя тъпотата ви в това безвремие!
Мразя чудовището, което отвътре ме изяжда,
не понасям пламъците, които ме прояждат.
До каква степен успя да ме ядосаш ти,
за да може каменното ми спокойствие да отлети
и да бъде заместено от тази яростна проказа,
от този вирус, който хората наричат омраза.
Няма ли най-после всички деца да порастнат?
Няма ли глупавите драми те да надраснат?
Как боли да се довериш и да те предадат,
как боли да те използват и подведат,
как боли сърцето ти да изтръгнат,
преди дори да си го дал, с него да си тръгнат.
No comments:
Post a Comment