Надежда

Горчиви сълзи безспир

не ми дават покой и мир,

болка, безсилие и ярост,

обезобразена младост.

Усещане за наближаващ крах,

разрушение, превръщащо ме в прах,

черна роза без бодли

торнадото ще усмири.

Мантия на силен магьосник,

безкраен реторичен въпросник,

никой не изважда тези ножове,

всички живеят в света лъжовен.

Отивам в съня при чудовището,

надявам се силно, но защо

след цялото търсене избяга от мен,

не ме покоси, остави ме в плен?

Раковина

Слушам нашите песни,

запомням ритмите лесни,

изплуват спомени забравени,

говорят думи изоставени.

Вятърът пращи в лицето ми,

стари образи в сърцето ми,

сама сянката ще изгори,

ако другата не се присъедини.

Лични мигове от океана,

радост и болка разпиляна,

от водата погледа се замъгли

и остави всичко настрани.

Гмуркам се без въздух да поема,

без малко живот с мен да взема,

защото моят живот е във водата,

в миговете със агония крилата.

Разравям бавно мокрия пясък,

защото не се чува моя крясък,

намирам кристал в дълбините,

с него пиша по равнините.

Загубена пътека

Чувам гласа ти някъде зад мен,

провлачват се часовете ден след ден,

забрави ме ти, остави ме сама,

тръгна си без да оставиш следа.

Кога ще се върнеш ти обратно?

Ще ме оставиш ли загубена безвъзвратно?

Не те усещам някъде наблизо.

Усещаш ли ти моя призив?

Без теб изпадам във забрава,

живота ми напуска всякаква забава,

какво объркване в моето съзнание,

липса на нов чар и обаяние.

Не знам вече как да те върна,

как тъгата в радост да превърна,

стихове отправям аз към теб, любима моя,

силно се надявам ти да чуеш воя,

призовавам те пак да ме поведеш,

искам на мен пак да се отдадеш.

Липсва ми блясъка и цветовете,

липсват ми надеждата и световете,

няма я увереността и мечтата

за топли ветрове във косата,

върни ми всичко това и ме събуди,

от този мрачен сън ти ме върни.

На теб разчитам, теб те моля,

викам те аз като Неволя,

помогни ми пак решетата да разбивам,

научи ме как цветята да поливам,

твърде дълго спа под снега студен,

внушавайки си, че за това е роден.

Нека ръката ми искри да пали,

нека дъха ми да фучи като хали,

всичко, само в мен да се вселиш,

в сърцето ми да се внедриш.

Физическа магия

Шарки, изпълващи пронстранството вяло,

светлини, разкъсващи платното бяло,

малка четка рисува със следи блестящи,

дребни ноти извисяват тонове искрящи.

Бледа сянка пие от бокала

и се превръща в мощна хала.

Ритъмът, който около тебе вие,

е ритъмът, с който сърцето ти бие,

живи стъпки навсякъде се чуват,

завладяни енергии бързо бушуват,

стихиите в нас са се вселили,

боговете в нас са се превъплатили!

Още едно разрушение

Един човек губя, друг се завръща,

болката във друга болка се превръща,

сълзите сухи напират в очите мои,

тежък камък паднал на гърдите свои.

Защо съм се превърнала в такова олицетворение

на слабостта с мрачно, тъмно вдъхновение?

Гледа към мен сега, но не ме вижда,

вълна от ярост и злоба към мен приижда,

гняв от нежелана, разкъсваща безпомощност,

приятелство, лишено от всякаква безкористност.

Мразя ви! Мразя вашето лицемерие!

Мразя тъпотата ви в това безвремие!

Мразя чудовището, което отвътре ме изяжда,

не понасям пламъците, които ме прояждат.

До каква степен успя да ме ядосаш ти,

за да може каменното ми спокойствие да отлети

и да бъде заместено от тази яростна проказа,

от този вирус, който хората наричат омраза.

Няма ли най-после всички деца да порастнат?

Няма ли глупавите драми те да надраснат?

Как боли да се довериш и да те предадат,

как боли да те използват и подведат,

как боли сърцето ти да изтръгнат,

преди дори да си го дал, с него да си тръгнат.

Hesitations

Maybe I can not write,

maybe I can feel despite,

maybe my soul is not clean,

but you'll never know what I mean!

Maybe I can't see more than you,

I don't have the right to sue,

maybe it's all just in my mind,

but that is for nobody to find!

Maybe your reality is a lie,

maybe you should look, not deny,

maybe there is more than it appears,

and you can't touch what interferes...

Едно несвързано стихотворение

Защо хората се плашат от самотата?

Аз мисля, че е приятна, разкрива светата

чистота и хармония на човешкото съзнание,

разкрива перфектността на едно срутено здание,

на един лабиринт без правилни и грешни пътища,

изпълнен с черни дупки и погубващи свалчища...

Огледална повърхност без нито една пукнатина,

пълно съвършенство, бяла заслепяваща светлина.

Бяла, защото съдържа всички цветове,

чистота и Хармония тихо те манипулира и зове,

но не само бялото е всичко, опозицията черно

смесица е също, следва ме досадно и верно,

но не е смесица в перфектните пропорции,

поглъща те мощно, не виждаш изход. Зорко ли

те следва и не те пуска да си тръгнеш,

не ти дава на природата си гръб да обърнеш?

Както червеното се слива със синьо в индиго,

така плътта се сля с духа и унищожи го.

Както жълтото представлява емоционалността,

така символично можем да приемем бременността,

защото всеки носи своето непоносимо бреме,

просто някои не осъзнават даровете на своето племе.

Трябва да пазим тези дарове на наследствеността,

най-ценното, което имаме в нашата душа,

не се отричай от нея, от своята природа!

Ако имах глас щях да викам, но не мога,

затова чуй моя безсилен, прозрачен шепот.

Почувствай самотата с недоловимия ѝ тропот,

не се плаши от нея, тя е твоето огледало,

ти решаваш дали ще има пукнатина в отражението заспало...

Когато говориш, думите ти имат ли смисъл?

Или устните предотвратяват вкуса кисел,

който се появява, когато настъпи гробна тишина,

когато се спусне брилянтната черна пелена,

която тихо ме е обгърнала, нежно ме обвива,

със забрава и горчива сладост ме облива.

Нямам вече енергия на хората да помагам,

и да искам, не мога, само отрицателни мисли слагам.

Преди бях толкова всеотдайна, обичах да давам,

сега нямам сили, не мога, само им пожелавам

да не станат като мен, толкова изхабена,

до някаква крайност, прекалено уморена,

без желание да живея, да дишам и да пея,

без да мога да си спомня какво по дяволите умея,

без да тактувам когато пусна жива песен,

без да се опитвам да я запомня, ако ритъмът е лесен,

само стихотворенията ми останаха до мен,

само това мога да правя ден за ден.

Този Всевишния, толкова ли не вижда?

Който и да е Той, човечеството обижда.

Защо не взима крайно изтощените души?

Може би защото няма усет, очи, устни и уши.

Дори след като завърша стихотворение се чувствам толкова празна,

всякаш мислите ми са заграбени от светлината безобразна...

Цели изречения на късите редове,

думи, пътуващи към великите богове,

само те да слушат за моите вопли скръбни,

смъртните не заслужават да чуват времената трудни!

И да ги чуят, няма да ги разберат и осъзнаят,

най-много да им се присмеят и да забравят...