Тих крясък

Покрусена аз умирам,

с нокти кожа съдирам,

очи прозрели изваждам,

сърце страдално пробождам.

Лишен от красота век,

лишен от доброта мироглед.

Напускам, не ми понася!

Напускам, защото не ми изнася.

Стиха спасява, но знай,

че все пак всичко има край

и когато римата замре,

тишината ще ме отнесе.

Еднакви чеда преминават,

сляпо нищо не осъзнават,

мълчаливо подминават деня,

докато мълчаливо аз крещя.

Покрусена аз умирам,

да, точно теб визирам!

И ти слепец си, погледни,

виж, за да не умреш и ти...