Тя вървеше бавно, с каменно лице,
с може би веч още по-каменно сърце -
младо момиче с нокти червени,
с коси сресани и подредени,
с черти още детски и меки
и поглед пламнал вовеки -
вървеше и се терзаеше, молеше,
с тъмната градска вечер си говореше
за чувства живи, нивга не загинали,
за времена прекрасни, но отминали,
когато той я държеше за ръката
и заедно споделяха съдбата
на общи планове и мечти,
на споделени радости и тъги,
когато се взираше в очите му
и с нежност галеше косите му,
когато й беше позволено
да казва това, което бе отредено
на сърцето й да изпитва,
а ума й да отритва,
тя отговори веч не получаваше,
тихо скърбеше и в самота оставаше.
И тъй залисана едвам вървеше,
за недоловимите звуци слухтеше,
надявайки се нещо да я увлече.
Тя стъпи на улицата, за да пресече...
***
Профуча ядно през пътя й колата,
на улицата се събуди тя, жива, осъзната,
стана и уверен поглед напред впери,
без миг да губи, тръгна да го намери!
***
Той я видя и нещо в него се обърна,
усмихна се и силно я прегърна,
като зимно слънце тя грееше,
неудържимо за него лелееше,
забързана, сърцето й разтуптяно,
разтревожена, но очите й засмяни.
Хвана го за ръка и го задърпа,
"Бързо!" - каза - "Чака ни път тепърва!",
Тръгнаха развълнувани тичешком,
отново влюбени, щастливи и щом
стигнаха, гробна тишина настъпи,
той спря и черен облак го захлупи.
***
Улицата бе оживена, хора се тъкмяха,
в ужаса кървави сирени кънтяха,
тя бе до него, той стоеше пред колата
и още силно ѝ стискаше ръката,
в устните му веч нямаше думи,
защото под мръсните черни гуми
лежеше младо момиче с нокти червени,
с коси разкъсани и разпилени,
с лице още детско и меко
и поглед мъртъв вовеки.
Той се взираше незнаещ, потресен,
и в един миг - тъй прост и лесен,
се обърна, видя я и радостта залезна,
тя избледня, а ръката ѝ изчезна.
